Отдавна имах желанието да посетя тази страна, но поради скъпите полети се бях отказал или поне доскоро. Защото през март стана ясно, че нискотарифната Уиз Еър пуска полети до вторият по големина град в края на септември. Не ми трябваше много да се чудя и намерих един бивш колега съмишленик, когото убедих точно за 5 минути.
Много хора свързват Грузия с нещо непонятно, далечно и неизвестно. И до голяма степен са прави, но не съвсем. Страната географски е в Азия, но много често се води в Европа, а и самите хора са православни, което културно я определя по-скоро към Запада, отколкото към Изтока. На един хвърлей от нас, все пак е от другата страна на Черно Море, Грузия е същевременно и близо, и далеч. Повече от 25 г. от своята независимост страната се лута между руското и американското влияние, а сепаратистките войни, които откъснаха територии вътре в самата Грузия не допринасят за нейната реклама пред света. Но това по никакъв начин не ми пречи да ми е интересна и любопитна, защото е известна с толкова много неща. Хубавото вино, храната, хората, природата, странната азбука и език: всичко това е достатъчно за моя обострен към пътешествията нюх. Билетите ги купихме доста рано, въпреки че след това поевтиняха доста, но това са подробности. Решихме да е в началото на октомври и се спряхме на варианта 08-15, не че за една седмица може да се види всичко, но все пак времето е ценно.
Лятото мина неусетно и ето, че дойде време за екскурзията, за която вече нямах търпение. Всяка година имам нужда да излизам от България дори за седмица, защото иначе почва да ме хваща съклета, сериозно. Най-хубавото бе, че нямах нужда от паспорт – можеше само с лична карта. Иначе трябваше да си вадя нов, тъй като ми беше изтекъл. Малоумният закон за 5 г. валидност просто няма да го коментирам: личната карта е валидна 10 г, но паспорта не може! Полетът беше рано сутринта, а времето хладно и мрачно. Но нашето настроение противно на сивотата се увеличаваше непрекъснато. Самолетът се оказа почти пълен, с което се изненадахме приятно. Явно повече хора са отворени към нови и интересни предизвикателства. След малко повече от 2 часа се приземихме в Кутаиси, който ни посрещна със средиземноморска жега и влага. Взехме си превоз до града за 5 лари.: тяхната валута е 1 лара = 75 стотинки някъде. Бях си купил от София валута, но може направо евро, което да обърнете на място, курсът е доста добър и изгоден. За около 20 минути ни докара до хотела, който бяхме предварително резервирали само за нощта, защото след това не бяхме решили накъде точно да се отправим. Прогнозите за времето не бяха добри и щяхме да решим в последния момент какво да правим следващия ден. Шофьорът на буса беше доста разговорлив и ни предложи да ни закара до Сванети, ако искаме, даде ни визитка. Тук трябва да уточня, че в Грузия без руски е почти невъзможно да се оправиш, затова оставих на колегата да се оправя, че моят руски е доста зле.
dav
dav
dav
dav
Настанихме се набързо и излязохме да поразгледаме. Самият Кутаиси не е нещо особено, но в същото време има достатъчно интересни забележителности. Минахме през местният пазар да видим за какво иде реч и не останахме разочаровани. Но поради факта, че бяхме озверели от глад решихме да продължим към някое местно заведение. С малко питане и лутане намерихме едно приятно местенце и решихме да опитаме местните хинкали.
Те са характерни за почти всички азиатски републики от СССР с леки вариации. И в Русия има подобни, но по-различни. Та тези неща представляват тестени джобове пълни с крехка кайма овкусена с подправки и един лютив сос. Тестото е много качествено и като цяло не бяха никак лоши, но аз не обичам люто и затова не останах възхитен за разлика от колегата, който се прехласна по тях. Поляхме ги с едно винце и по някое време се понесохме по града да го опознаем. Центърът е доста спретнат, чист и приятен. Има старинни сгради, които за съжаление не са много поддържани или поне повечето от тях. Хората обаче са страшно дружелюбни и това щяхме да го узнаем през цялото време прекарано в страната. Имаше някои интересни сгради, на които се натъкнахме, но се стъмваше и не искахме да изпуснем катедралата Баграти. А оттам се виждаше целия град и гледката беше впечатляваща, дори Кавказ се виждаше в далечината. Обиколихме още някои и други къщи по уличките и слязохме отново в центъра, за да хапнем. Този път опитах друг специалитет: хачапури, който е като нашата баница, но малко по-различен. Прекрасен вкус, сирене и тесто на много високо качество. Тук е момента да кажа, че храната им е изключително качествена. Месото е божествено и във всички ресторанти ястията са все едно си на село. Неслучайно грузинската кухня е определяна за една от най-добрите в световен мащаб. Най-характерно е, че слагат кориандър почти във всичко и понякога леко прекаляват.
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
В самото заведение срещнахме една двойка българи от нашия самолет, но се оказа, че са дошли само за 3 дни. Полетите са събота и вторник, а ние дойдохме в събота. Искали само да видят за какво става дума и евентуално по-натам да пътуват пак. Ние обаче имахме цяла седмица и решихме в неделята да отидем до Сванети, ако времето позволи. Това е резерват в Кавказ, горе до границата с Русия и има много красиви гледки и природа. Вечерта вече бях изморен и се прибрах в стаята, но колегата видя някаква компания долу в ресторанта и остана да запива с тях. Така се напил, че ви е бедна фантазията – направо се беше усмъртил.
Бяхме се чули с шофьора да ни закара и по обяд дойде най-накрая с две литовки от полски произход, които намерил за същия маршрут. Идеално, тъкмо за компания 🙂 Потеглихме нагоре и се настроих за път, защото имахме поне пет часа към Кавказ. Времето за момента беше идеално, все още топло. Спирахме на доста места за снимки, такива отвесни планини не бях виждал – доста са страховити, но красиви и величествени! По едно време се стъмни и спряхме при познати на човека, който ни караше. А, само да вметна как тия хора карат по пътищата. До тогава мислех, че турците са зле, но грузинците просто ми скриха шапката: няма такава скорост, дупки, дори крави по средата напътя. Минават си с 50-60 между тях като пътни знаци. А кравите наистина изкачат откъдето си поискат и си стоят, пасат, ти само гледаш да не ги бутнеш. Точно за такива моменти се сещах, че по-скоро сме в Азия, отколкото в Европа! Хапнахме местно хачапури, но с месо: няма такова добро нещо, макар и люто беше убийствено вкусно. Най-сетне към осем вечерта се добрахме в Местия, столицата на Сванети така да се каже и се настанихме в една къща при едни добри хорица. Разбрахме се утре да отидем до един друг град на около 2 часа и след това да ни върне в Кутаиси.
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
Събуждаме се сутринта и „изненадите“ започнаха. Дъжд, хладно време и ни стана ясно, че никъде няма да може да се разходим, което беше доста жалко. Но това не беше най-лошото: гадината не искаше да идва да ни откарва, имал си работа и искаш да изчакаме още един ден. А му бяхме платили и за обратно, което беше най-голямата грешка. Но поне от спането спестихме малко, както и да е. Решихме да не го чакаме, а си хванахме превоз до един междинен град, откъдето щяхме да решим дали да ходим до Батуми или до Тбилиси. Докато чакахме да потеглим си взехме един местен хляб: голяма вкусотия, направо ме върна в детството ми, а може и да беше по-хубав дори! Наблъскахме се с едни евреи и разни други и след повече от 2 часа слязохме невредими в градчето, което се оказа близо до границата с Абхазия. Това е една автономна република в самата Грузия, но на практика е отделна, защото руснаците са изгонили всички грузинци оттам и в момента не можеш да влезеш там от вътрешността на Грузия, само с покана евентуално: сложно е! Та ни стана ясно, че сме почти до Черно Море, което беше по-близо до Батуми, иначе до Тбилиси щяхме да се убием от път. И взехме още една маршрутка до Батуми, като към 5 следобед бяхме вече на морето. По пътя забелязахме, че селата там не са пусти като нашите, дори къщите са прилични: красиви с широки дворове. Тъкмо се чудехме как и къде ще си търсим квартира и едни хора ни подхванаха още докато слизаме. Предложиха една къща наблизо и решихме да видим дали си заслужава. Цената беше добра, помещението също: две стаи, хол и кухня за 35 лари на човек, перфектно. Почти в центъра, не мислихме много и се настанихме. Веднага излязохме да се разходим из нощен Батуми, като намерихме една кръчмица с доста прилични ястия. А времето там беше топло, приятно и без дъжд.
dav
dav
dav
dav
dav
На следващата сутрин обиколихме града на длъж и на шир: прекрасни сгради, строени от Русия преди повече от век, облика на града е съвсем различен, все едно си в друга страна. Средиземноморският климат допълнително оказваше своето влияние за приятната разходка, която си спретнахме. Батуми се намира в автономната република Аджария, която е била главно съставена от грузинци мюсюлмани, но с добра политика бих казал, че си е напълно интегрирана в православна Грузия. В самият град има джамия, но хората по нищо не може да кажеш, че са различни или някакви типични мюсюлмани. Бизнесът е навлязъл сериозно, а при него религията не играе роля! Имаше доста турски ресторанти, а местният вариант на хачапурито е малко по-различен – във вид на яйце.
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
Едно от малкото неща, които не ми харесаха там е, че няма плаж или по-скоро пясък на морето, иначе ивицата е прекрасна: дълга и широка. Но палмите, които те заобикалят отвсякъде и самата атмосфера те карат да се чувстваш все едно си някъде по Средиземноморието. Някъде по обед решихме да отидем до Ботаническата градина, която се намираше на няколко километра извън града и бяхме чули, че си заслужава. След 2 км пеша до Централна Гара и оттам с един рейс се домъкнахме до мястото, което беше внушително по размери. Вътре имаше всякакви растения и дървета, както и прекрасни гледки към морето и града. Накрая вече едвам се държах на краката си, защото се изморих доста, но определено си струваше. Самият парк или градина беше дълга 2-3 км имаше доста хора, но не чак толкова. Вътре беше прохладно, идеално за почивка от жегата навън. Към 5ч. се добрахме до изхода, но трябваше да вървим още километър докато излезем на главния път, за да вземем маршрутка. Разбира се, без да видим няколко крави не можеше да се разминем – интересно е какъв странна порода са кравите там: ниски и приличат по-скоро на магарета, но поне са кротки и не те нападат. Аз бързах да се върнем в града, защото исках да се кача на лифта, който се надявах да предлага чудесни гледки отгоре. Успяхме да стигнем навреме, защото бързо се стъмваше, но улових важните моменти докато беше светло. А отгоре се виждаше всичко и целият град се къпеше в залеза, който неуморимо беше налегнал Батуми. Забравих да спомена, че от Централната Гара след много увещания към колегата взехме билети за влака за Тбилиси. На него не му се тръгваше много, искаше да останем още ден два, но аз исках да видя столицата и ако трябваше сам щях да отида.
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
bty
dav
dav
dav
dav
dav
Така на следващия ден взехме влака в първа класа, където беше по-удобно и широко и след 6 часа път се добрахме до Тбилиси. Градът и околността са прелюдие към Персия. Времето е различно, няма го средиземноморския климат, пейзажът е съвсем различен. Дори жените стават малко по-хубаво, защото досега това, което видяхме беше меко казано ужасяващо. Грузинките без съмнение са едни от най-грозните жени, които съм виждал, без да ги обиждам. Има и изключения, но като цяло са дооста зле! Там за съжаление ни посрещна дъждовно време, но поне спря да вали. Взехме си карта за метрото и след 3 спирки слязохме на мястото, където щяхме да търсим квартира. А в метрото приятно впечатление ни направи, че се казват спирките и на английски, защото техния език е ненаучаем. Забравих да спомена, че докато бяхме в Местиа (Сванети) нашият хазяин не каза, че познава един човек в Тбилиси, който дава квартири под наем и ни даде адреса. Именно така намерихме това местенце, където се настанихме и докато не се беше стъмнило се втурнахме да разгледаме града. А нощен Тбилиси се оказа доста красив и интересен. Пообиколихме главно централната част, където хапнахме, поваля ни малко дъжд и после спря. Имаше доста магазинчета за сувенири, сирена и какво ли още не. Определено бях учуден и впечатлен от това колко сирена имат грузинците. Освен всичко друго са доста вкусни, разнообразни и скъпички. Опитахме още един специалитет, който е малко странен. Едно такова безвкусно нещо, което намерихме и на пазара в Кутаиси. Не е лошо, но в никакъв случай не бих си го купил пак. Води се като десерт, но не ме впечатли: нещо като африканското личи – безвкусен плод, но е много известен. На връщане се разходихме още известно време и се прибрахме да починем, защото следващият ден ни чакаше доста обикаляне и разглеждане.
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
Досега имахме късмет с времето, но този ден не бях много уверен, защото ръмеше и беше доста по-хладно. Все пак това не ни спря да се изкачим до крепостта, откъдето се откриваше идеален изглед към града. Старата част на града е много интересна с доста стари, но като цяло поддържани сгради. Дъждът все пак имаше известна милост, защото спираше достатъчно често, за да можем да разглеждаме и същевременно да се изкачваме лека полека към крепостта. А тя беше на един хълм в самия край и беше доста хлъзгаво по тия камъни, особено ако си с маратонки! След като видяхме всичко слязохме и се насочихме към другата част на града отвъд реката. Самият Тбилиси се разделя по средата от река Кура, която в този ден беше доста пълноводна. От другата страна пак ни почна дъжда и се наложи малко да изчакаме, докато продължим, защото беше един баир и студеното време се оказа неприятна комбинация с дъжда. По пътя видяхме как се пече традиционен грузински хляб (снимката по-горе). Лепи се отстрани на този казан се получава невероятна вкусотия просто. Продължихме си ние и стигнахме до една огромна черква или по-скоро катедрала. Тъкмо заваля пак и влязохме хем да се скрием, хем да видим отвътре какво представлява. Трябва да си призная, че православните храмове в Грузия се различават от нашите, както и от гръцките, за които имам наблюдение. Не знам по какъв тертип са правени, интересни са, но на мен лично ми се струват леко бедни откъм архитектура, интериор, икони, ако щете. Иначе помещението беше доста просторно и обширно оборудвано с гръцки икони и всякакви други, но самият начин на поставяне на иконите по стените ми е доста странен. Както и да е, да не задълбаваме за тези, които не им е интересна тази тема. Дъждът бе спрял и се понесохме надолу към града обратно по китните улички. Когато стигнахме в центъра вече се беше здрачило и бяхме изгладнели. Разходихме се още известно време из улиците и седнахме в ресторанта, в който ядохме последните пъти. Харесваше ни обстановката, а и самата храна беше перфектна. Обсъдихме плана за последния ден, а беше важно да си разчертаем какво ще правим и къде ще сме точно, защото полета на обратно беше доста рано сутринта този път. Намерихме туристическото бюро и се оказа, че има специален превоз от центъра до летището на Кутаиси в 11 вечерта, което ни устройваше идеално. Остана да видим само старата им столица Мцхета, която беше на десетина километра от Тбилиси.
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
Сутринта взехме метрото и слязохме на Дидубе. Тази станция е нещо като Гара Разпределителна, буквално. Оттам можеш да тръгнеш към планината, към винения им регион и към нашата последна дестинация. После се оказа леко като Final Destination 🙂 Излизаш от метрото и се озоваваш в една пътека, която води навън. Но толкова много хора се блъскат и бутат, че се почувствахме като към Голгота…и накрая се озоваваш на Илиянци отпреди ремонта. Е нема такава цигания ти казвам! То не е пазар, не са бусове, не са таксита, не са пазарлъци, едвам се оправихме. За колосалната сума от 1 лара се набутахме в поредната маршрутка, която ни дундурка за около половин час. На излизане от предградията определено си личеше соцпочерка на сградите около нас. Пристигнахме по обед, времето беше облачно, но поне не валеше и не беше чак толкова студено. Само духаше доста гаден вятър. Оказа се, че точно този ден сме попаднали на някакъв празник на града, който прилича доста на нашите събори на село. Море от хора, а на центъра имаше сцена, на която едната и страна хвръкна от силния вятър. Имаше доста местни ансамбли, малки и големи. Типичните грузински танци, песни и хора, беше доста интересно. Постояхме час-два там, разгледахме и крепостта сред морето от туристи и после се върнахме да погледаме още малко от танците. Към 5 часа решихме да се връщаме и тогава започна да става „интересно“. Цялото това море от хора се скупчи да чака превоз към града и може да се досетите, че се отчакахме. Поне половин час никакъв шанс да хванем нещо, междувременно ометохме един хляб и продължихме да чакаме. Най-накрая се набутахме в едно бусче и оцеляхме в следващите километри към града.
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
dav
Хванахме метрото и след 15 минути се озовахме в центъра. Накупихме си дребни неща и след кратка обиколка седнахме да вечеряме. След това отидохме на спирката да чакаме рейса, като междувременно си взехме багажа. За наша изненада имаше дори два рейса и след кратка суматоха потеглихме към летището. Времето се развали и заваля дъжд, но вече не ни интересуваше особено! Поспахме колкото можахме и през нощта около 2 часа се пренесохме в чакалнята на полета. Минахме набързо през контролата и с останалите пари си взех една бутилка вино и коняк от безмитния. И там каква жена видяхме: беше дългокрака, хубава, с червена рокля – трепач, беше от служителките в магазина. И тъкмо събрах смелост да се снимам с нея и се оказа, че паметта ми пълна със снимки, та нищо не излезе. Да си умреш от яд просто, съдба 🙂 На летището се видяхме с едни други колеги, които бяха дошли с нашия полет, но си имаха собствен план, така че не се засякохме до тогава.
Полета го проспахме общо взето и София ни посрещна с доста студено време за сезона. Взехме си метрото и вкъщи след цяла седмица пътешествия. Чувството си е неописуемо, защото колкото и да обичам да пътувам по света, когато се прибереш осъзнаваш кое ти е родното място.
Трето полувреме 